Скъпи мами, добре дошли в нашето специално Бочко-място за споделяне. Тук 3 наши, а надяваме се скоро и ваши, приятелки – мамите Криси, Efimisque и Мария споделят личен опит и ни разказват какво ги радва и какво ги тревожи покрай грижата за техните малки слънчица. Каним ви да се присъедините, като участвате, коментирате и споделяте. Колкото повече мами, толкова по-добре!
Youtube Image
Капризите не съществуват
Хакуна матата!

Kак ми се иска да съм дзен мама! Да бъда търпелива, да се усмихвам, със спокойствие и мъдрост да приемам промените, липсата на такива и нещата, които не мога да променя. Е, не съм толкова далеч от образа - рядко се случва да изгубя самообладание и да се развикам, винаги се опитвам да приключа битката с мир и да няма ранени (считай мен). Но когато чуя, че детските капризи не съществуват, избухвам. Да бе, да!! Съществуват и още как!

Ето например следната сцена: моята малка прекрасна лейди, която по принцип е едно мило, нежно и любвеобилно момиченце, се тръшва на пода, рита във въздуха и вика, колкото й глас държи, защото иска отново и отново да гледа клипа на „Хакуна Матата“ и другите приключения на Цар Лъв и компания – сега, веднага, без но, без ама, може би, после, след малко, като си изядеш обяда, поспиш и т.н. Кажете сега от какво точно има нужда тя в този момент? Уморена ли е? Събуди се в добро настроение съвсем скоро. Гладна ли е? Вече хапна следобедна закуска. Трябва да ходи по голяма нужда? И това вече е направено. Не, нищо такова. Тя ми предава своята нужда да се поглези, покапризничи и изманипулира когото успее, като една типична Мини Мис Каприз, в прекрасната възраст между година и половина и 3, позната още като бебешки пубертет. Липса на внимание, ще кажете. И аз давам внимание, анализирам, преценявам, обяснявам, предлагам, прегръщам, целувам, успокоявам. И нищо. Тя се хвърля отчаяно на земята и се тръшка. И вика. И плаче със сълзички, ако е нужно.

Защо да се заблуждаваме, че ако някой на 30-40 години се глези и капризничи... ами той просто си се глези и капризничи, а някой друг на две годинки изразява своята дълбока нужда от нещо? Всички ние малко или много сме в същия филм, защо да не наричаме нещата с истинските им имена? Приятели, партньори, колеги и роднини могат да ни досадят с капризите си, а децата ни, които са свързани с нас по 24 часа в денонощието, не? Аз ги наричам „капризни“, за други са „с характер“, но ако ситуацията е една и съща, каква е разликата?

А примери имам безброй. Не ви ли се е случвало да се решите на храбрата постъпка да напазарувате заедно с любимото тайфунче? И насред магазина или на опашката за касата да се почерпите с невероятна тръш-сцена, принудени да напуснете по най-бързия начин супермаркета... Не, разбира се, това не е каприз, знаем, че те не съществуват. Казват му още нужда от внимание, ок. Но резултатът е един и същ.

Така че, мили мами, който ви каже, че капризите не съществуват, е приготвил лъвчето Симба на старта и само чака да натисне „play”. Това е същинската нужда. Когато думичката „не“ не съществува, няма и капризи. Пак ще си говорим, когато на 18 си поискат 4х4. Оо, децата трябва да се слушат!

0 коментара 47 харесвания
Коментирай
Коментари ( 0 )
Все още няма добавени коментари